Спомени от прехода

 Аз съм дете на 80-те.

На едно море, бях малка,

носихме досущ като мене малък

руски "Юност".

Той беше таен- скъп беше тока,

а морските хазяи зли.

Живееше тих, почти безмълвен, 

почивката с нас.

Между "...излизай от водата!" , 

горещи праскови и мокър пясък,

аз чаках.

Направо, чакаха си всички.

Народното събрание- пряко!

И то почна, и така и не спря.

На седем,

политика бях виждала малко- в плакати,

надраскани с фулмастер в хола.

Кадастрон, боя и шаблони.

Една мъждукаща крушка,

  ток от стар акумолатор.

Един път, загубих всички купони

и ядох юфка чак до гадене.

Дебели зимни дрехи, 

простор над леглото.

На седем, аз бях в другата стая.

Големите все си говореха - "Нищооо!"

Политиката пътуваше на стоп, до София

и беше няк'ъв курс в ПУ-то.

Тогава детския ми ум, 

обръщаше тревогата на всеки във вълнение

във всеки митинг, виждах адско забавление, 

във всеки се усещаше надежда.

Наскоро гледах снимки оттогава...

ми тия хора...

 Палтата им не са по мярка, 

живота им е сипал много.

Изглеждат гладни, зли- десетки хиляди

нересани коси, под тях все остри скули.

А аз помня само, как те светеха. 

Все беше кално и студено, 

а те светеха на пук почти.

Помня музиката, бученето и тътена

 и как пееха тълпи!